Темата за това дали частните болници трябва да правят обществени поръчки периодично се поставя на общественото внимание. Последният повод за такова обсъждане миналата седмица бе Определение на Съда на Европейския съюз по дело C‑550/23, което е заведено по преюдициално запитване от български съд. Появиха се медийни публикации, че това определение на съда окончателно решава спора за това дали частните болници трябва да са възложители на обществени поръчки.
Моето мнение е, че такъв извод от това конкретно определение е твърде преувеличен. Има много по-сериозни аргументи, за това, че частните болници не трябва да са възложители на обществени поръчки от това определение, според което България правилно е транспонирала дефиницията на публично правна организация и има право да определя по-ниски от определените с Директивата прагове.
Преди всичко разговорът се върти около частните болници, но това, което се отнася за тях се отнася в същата степен за всички други лечебни заведения – Диагностично – консултативни центрове, Медицински центрове, Дентални и Медико-дентални центрове индивидуални и групови лекарски практики. Тоест, ако ще се правят обществени поръчки те трябва да се правят от всички, а не само от болниците.
Това, че се говори само за болниците е заради скандалите с различните цени на лекарствата за онкоболни, които НЗОК плаща. Проблемът тям, обаче няма нищо общо с обществените поръчки, защото справките показват, че има огромни разлики в цените и между болниците, които провеждат обществени поръчки. Решението на този проблем е НЗОК да договаря цените, а не всяка болница по-отделно даго прави. Отклоняването на вниманието в лъжлива посока - към обществените поръчки, се прави вероятно с цел да не се реши проблема с различните цени на онколекарствата, интерес от което имат мнозина.
Необходимостта от провеждане на обществени поръчки е въведена като антикорупционна мярка във всички развити държави. Практиката е показала, че когато харчиш държавни пари, често се случва възлагащият да похарчи повече от необходимите пари за продукта или услугата, а с разликата да се облагодетелства, като загубата е за държавата.
Ако харчиш собствени средства, какъвто е случаят с частните лечебни заведения, такава възможност не съществува дори теоретично, защото може единствено да ощетиш себе си, а държавата не губи нищо.
Повече яснота по въпроса дали частните лечебни заведения са възложители на обществени поръчки по смисъла на Директивата внася Решението на Съда на Европейския съюз по дело С-360/96 от 10.11.1998 г. – Gemeente Arnhem and Gemeente Rheden vs. BFI Holding B.V., Решение по дело С-283/00 от 16.10.2003 г. – Комисия на ЕО срещу Кралство Испания.
В него се казва, че:
„(10) Понятието „възлагащи органи“, и по-специално „публичноправни организации“, е многократно разглеждано в съдебната практика на Съда на Европейския съюз. За да се поясни, че обхватът на настоящата директива по отношение на лицата (ratione personae) следва да остане непроменен, е целесъобразно да се запазят определенията, въз основа на които Съдът се е произнесъл, и да се включат някои пояснения от съдебната практика като средство за разбиране на самите определения, без да се цели изменение на разбирането на понятието, разработено в съдебната практика.
За целта следва да се поясни, че организация, която действа в нормални пазарни условия, стреми се да реализира печалба и понася загубите в резултат от извършването на дейността си, не следва да се счита за „публичноправна организация“, тъй като нуждите от общ икономически интерес, за задоволяването на които е създадена или има задача да задоволява, имат промишлен или търговски характер.“ BGL 94/66 Официален вестник на Европейския съюз 28.3.2014 г.)
Частните лечебните заведения се създават не за да се лекува обществото, а отделни пациенти и лечението на всеки от тях е в негов частен интерес. Да се твърди, че лечението на всеки болен е от обществен интерес е злоупотреба с правото, защото така общественият интерес би се разпрострял върху всяка една човешка дейност.
Дейността на частните Лечебните заведения има търговски характер. Те са регистрирани по Търговския закон, действат в пазарна среда и се конкурират за избора на пациентите по между си. Те се стремят да реализират печалба и плащат данък печалба.
Частните Лечебни заведения сами понасят загубата от дейността си. На каквато и цена да закупи една частна болница дадена стока или услуга, това по никакъв начин няма да повлияе на разходите на бюджета на НЗОК, МЗ или който и да е публичен източник на финансиране(освен случая с лекарствата, който коментирах по-горе, където проблемът е съвсем друг). Ако една частна болница фалира, загубата ще бъде единствено за нейните собственици.
Заплащането на дейността на лечебните заведения от НЗОК не е финансиране в смисъла, който се влага в закона. Това не е субсидия, а заплащане по договор за търговска сделка. Ако едно лечебно заведение няма нито един пациент, то няма да получи и една стотинка от касата.
Могат да се изложат още аргументи, но и тези са напълно достатъчни, за да се направи категоричен извод, че частните лечебни заведения не са възложители на обществени поръчки по смисъла на Директива 2014/24 и закона за обществените поръчки. Задължение на Правителството е да обясни това на Европейската комисия за да спре наказателната процедура срещу България в тази и част.
Д-р Стойчо Кацаров
