Заглавието звучи абсурдно, защото смисъла на даряването е то да е доброволно, иначе не би се наричало даряване.
Кръводаряването е един от най-хуманните човешки актове, насочен пряко към спасяване на живота на други хора.
Даряването на кръв е необходимо не само за преливане на прясна кръв на нуждаещи се тежко болни хора. Дарената кръв е необходима за изработването на различни терапевтични продукти, като еритроцитна и тромбоцитна маса, плазма и албумин, имуноглобулини и др. Кръвта се използва освен това с диагностични и научни цели.
Широкото приложение в медицината на кръвта и кръвните продукти изисква даряването на определени количества кръв.
Кръводарителите в България са около 160 хиляди души годишно, а дарената кръв 60-70 хиляди литра
За сравнение в 2022 г. броят на дарителите отнесен на глава от населението средно за страната е 25,3 дарители на 1000 души, а количествата дарена кръв на глава от населението е 11,04 литра на 1000 души. Това са сред най-ниските показатели в ЕС, където в повечето страни, броят на дарителите е два пъти по-голям.
Даряването на кръв по морални и етични съображения не е било и не може да бъде обект на търговия и в действащия Закон за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането има изрична забрана за това.
Как се дарява кръв у нас? Всеки болен, на когото предстои операция, се задължава (неофициално) да предостави документ за дарена кръв от трима души. Това обикновено са близки на болния. В немалка част от случаите близки готови да дарят няма и тогава идват на помощ платените „кръводарители“, каквито могат да бъдат видени пред всеки център за кръводаряване. Това са най-вече хора от малцинствени групи, изпаднали в крайна бедност, за които продажбата на собствената кръв се явява един от малкото им източници на доход. „Роднинското“ кръводаряване съставлява между 80% и 94% от всички кръводарители. Няма данни, каква част от него е платена. Един на всеки 10-15 от хората, на които е взета кръв е истински доброволен кръводарител.
Така този най-висш хуманен акт на дарение отдавна е превърнат в акт на принуда и дори на възмездни сделки, въпреки забраната на закона. Разбира платеното кръводаряване лесно може да бъде спряно, но тогава страната ще остане съвсем без кръвни продукти и вероятно за това всички си затваряме очите за това което става.
Въведеното неофициално изискване за даване на кръв, като условие за извършване на операция, влияе негативно и на малкото останали истински кръводарители. Част от тях се въздържат да даряват периодично, страхувайки се, че ако в кратки срокове след това се наложи да дадат кръв за техни близки, не биха могли.
Принудителното кръводаряване поражда и други проблеми – за да се дари на всяка цена от роднина или платено под масата (иначе няма да лекуват роднината) се прикриват заболявания, носителство на заболявания, предавани с кръвопреливане или прием на лекарства и др., което може да доведе до последващи нежелани реакции у болния, на който е прелята такава кръв. Центърът по хемотрансфузиология изследва дарената кръв преди да я изпрати за преливане, но не може да изследва всички дарители за всичко.
У нас функционира една порочна организация на кръводаряване, в нарушение на закона и с немаловажни, както медицински, така и етични последици за хората. За да се промени няма да е достатъчно да се направи още една кампания, а ще е необходима цялостна реорганизация на даряването на кръв. Първата и най-важна стъпка е да се закупят подходящи за целта транспортни средства, оборудвани с всичко необходимо, така че да не чакаме хората да дойдат да дарят, а специалистите да отидат при тях и активно да потърсят потенциални дарители. Това трябва да е съпроводено с подходящи стимули, както за дарителите, така и за работещите в центровете и отделенията по хемотрансфузиология. Кампанията за смисъла и ползите от даряването на кръв трябва да бъде постоянна. Добре би било образователната система също да се погрижи по подходящ да се изградят позитивни нагласи от ранна детска възраст.
Д-р С. Кацаров
