Медицината и неписаните правила - уроци, които сте научили, които не се намират в учебниците, но са от решаващо значение за това да станете състрадателен и ефективен лекар /есе/
В едно мотивационно писмо преди повече от три години написах, спомням си, с цялата си вяра в правотата и възможността на казаното: „За да бъде един лекар добър, той трябва да бъде Човек. С човечността се раждаш, но тя се и отглежда, подхранва, съхранява. Какво по-подходящо гориво за човечността от хубавите примери и уроците, които получаваме от ситуациите в ежедневието, от изкуството?
Добрият лекар е четящ, любопитен, хладнокръвен, но не хладен, а сензитивен, отговорен, лоялен, посветен. Това са качества, които съм се стремяла да развивам през целия си живот, превърнала съм в своя философия, която ще ми помага по целия път към лекарската професия.“
Потвърждение за тези размисли получих през миналото лято, по време на стажа си в отделението по Медицинска онкология гр. Добрич, в лицето на д-р Касимова и д-р Исмаил. Те са въплъщение на всички качества, които смятам, че един лекар трябва да не губи; аз бях, както ме наричаха, тяхното „зайче лекар“. Д-р Касимова съпреживява
всички хубави и лоши събития около своите пациенти и техните семейства. У дома търси из всички психологически, езотерични и духовно насочени книги текстове, които прилага винаги към изписаната рецепта. Специалист с предложения за работа от най добрите столични лечебни заведения, но избрал Добрич, защото пациентите в малкия град също имат нужда от адекватна, съобразена с най-новите научни препоръки помощ.
Щом разбраха, че имам интерес към онкологията, лекарите в клиниката ме въвеждаха с подробни обяснения в аспектите на работата. Но д-р Касимова не ми спести и минусите. За да зная с какво се захващам. Изтощителният труд, условията на работа, естествената грижа за семейство и други житейски фактори, злободневието, стресът, документалната работа, изместваща по обем понякога лечителската… някак си отстрани и отвън лекарската професия изглежда далеч по-романтично. Изисква се воля да не се фокусираш върху себе си и това по колко нелек път си поел. Да защитаваш правата си, да се бориш за тях, но не и да се самосъжаляваш. Да помниш защо си тук, защо и какво искаш да дадеш на пациентите си…
На първо място – персоналното отношение. Как всеки детайл е от значение – от коя страна на бюрото в кабинета е столът на лекаря, за да няма усещане за преграда, а за
приятелска атмосфера; колко важно е да посрещнеш пациента с отворено сърце и внимание към проблема му, да му обясняваш всичко, което се случва по време на прегледа, за да усети, че е в сигурни ръце; да не бъде съден, а насочено вниманието му към нещата, които е редно да промени в начина си на живот. И не по-малко важно – да се усети кога проблемът е физически и кога – душевен, кога е нужна и емоционална подкрепа, изслушване, а не само медикамент. Старанието пациентът да не е просто номер на легло в стая, да не е просто диагноза, а човек.
Лекарите обаче също са хора и не винаги могат да бъдат в абсолютна кондиция. Но естеството на професията е такава, че правото на грешки е сведено до стресиращ минимум. Ето я темата табу по отношение на ефективността – времето за себе си, търсенето на спасение от прегарянето на работното място. Всички любими занимания и време с близките са ключът специалистите да съхранят личния си живот, собствените и граници и разностранните си интереси, за да бъдат продуктивни и пълноценни. За да не настъпи момент, в който да приемат работата си за досадно задължение и да нямат усещането, че са изгубили всичко друго.
Когато възрастният изпълнява детската мечта, трябва да я адаптира, за да запази красотата и чистотата ѝ. Да пазиш себе си не е егоизъм, а професионална отговорност, честност към себе си и към пациентите. А какво по-ценно от истината? И от признанието пред себе си, че грешките са неизбежни — но е важно как реагираш на тях. Няма теория, която да подготвя за първата загуба, за първия неуспех. Истинската професионална зрялост идва, когато можеш да признаеш грешка, да се поучиш от нея, да продължиш напред. За бъдещ млад лекар и болезнен перфекционист като мен това е все още идея, чиито семена поливам в съзнанието си. Истинската увереност не идва от това да знаеш всичко, а от готовността да признаеш, когато не знаеш. Да кажеш „ще проверя“ е знак за отговорност, не за слабост. А да поемеш отговорността може би е едно от най-трудните неща в лекарската професия.
Екипът, в който попаднеш, е също толкова важен, колкото и знанията в главата ти. Един добър колегиум може да те поощрява, да те обогатява и да ти предоставя възможности за развитие така, както лошият такъв може да те потисне и да не разгърнеш целия си потенциал.
Теорията в медицината се учи от книгите, а практиката – от хората. От думите, погледите, от тишината между диагнозите. Има ситуации, които ни правят по-смирени, малки победи, които ни напомнят защо сме избрали този път. Да съм бъдещ лекар вече
има форма, визия и е ежедневен избор – да остана човек. Ако съумея да съчетавам знанието с добротата, разума с емпатията и професионализма с човечността, ще съм спокойна, че съм се докоснала до истинския смисъл на призванието.
