„МЕДИЦИНАТА И НЕПИСАНИТЕ ПРАВИЛА – УРОЦИ, КОИТО СТЕ НАУЧИЛИ, КОИТО НЕ СЕ НАМИРАТ В УЧЕБНИЦИТЕ, НО СА ОТ РЕШАВАЩО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТОВА ДА СТАНЕТЕ СЪСТРАДАТЕЛЕН И ЕФЕКТИВЕН ЛЕКАР“
Медицината е необятна наука, базирана на доказателства. Това е не просто професия, а избор и призвание, което приемаш за цял живот. Добрият лекар никога не спира да се учи и развива чрез усъвършенстване на уменията си и обогатяване на знанията си.
Лекарската професия изисква отдаденост и саможертви. Трябва да вложиш много усилия и време, за да успееш- дълги години обучение, стотици прочетени учебници, изпити, практически семинари, нощни дежурства, спешни случаи. Целият този труд си струва, когато в края на деня можеш да заспиш с усмивка на лице, знаейки че си помогнал на някого, че си излекувал нечия болка, дал си лъч надежда за живот или поне си бил до някого в най-тежките му моменти. В медицината трябва да натрупаш много познания за болести, механизми, симптоми, формули, алгоритми, диагностични критерии, но невинаги това е достатъчно. За да бъдеш добър в работата си трябва да научиш много уроци, с които ще се сблъскаш не в учебниците, а в болничните коридори, пред леглото на пациента, в операционната зала.
Едно от най-важните правила, които всеки лекар трябва да научи е да вижда в пациента боледуваща личност, а не болест. Всеки човек е индивидуалност, а не просто диагноза. В книгите четем подробно описани заболяванията с техните патогенетични механизми, клинични признаци и патологични промени. В практиката обаче двама души могат да боледуват от една и съща болест, но протичането на заболяването да е напълно различно. Всеки пациент има изграден различен имунитет, води различен начин на живот- хранене, физическа активност, вредни навици, съпътстващи заболявания, които допълнително да влошат общото състоянив на болния. Всички тези фактори са от значение за протичането и изхода на съответното заболяване при даден човек. Затова нито един лекар не трябва да забравя, че „болестите не четат книги“.
Важен урок, който всеки лекар рано или късно научава с опита си е, че в медицината винаги трябва да работим заедно, тя е колективно усилие. Колкото и да учим, не можем да имаме познания по всяка тема и в даден момент от живота ни ще бъдем изправени пред случай, надхвърлящ възможностите ни. Не е срамно да се консултираш и да помолиш колега за помощ. Срамно е да се оставиш егото да те води и да не поставиш пациента на първо място. За да си добър в работата си трябва да задаваш много въпроси и никога да не спираш да търсиш отговорите им.
Преди около пет години, докато пътувах с родителите си извън града, усетих силна гръдна болка и задух. Тогава не бях студентка по медицина, нямах медицински познания и не бях се сблъсквала преди с тези оплаквания. В първия миг много се изплаших, цялата треперех. Родители ми също се паникьосаха и ме закараха до най-близката болница. Когато влязох в спешното отделение, дежурният лекар ме изгледа надменно. Беше груб, арогантен и незаинтересован от състоянието ми. Започна да ми се присмива, да ме упреква, че преувеличавам, че ми няма нищо, че най-вероятно съм приела наркотични вещества. Измери ми кръвното налягане- беше високо, пулсът ми също беше учестен. Лекарят нищо не направи- не ми обясни, не ме успокои, не използва медикамент. Отвори вратата и ми каза: -„Приключихме!“ Родителите ми стояха пред вратата с надежда, че детето им е в „добри ръце“, а аз излязох от кабинета по-уплашена, отколкото влязох. Този „лекар“ сигурно беше изчел много книги и вероятно имаше много знания, но беше лишен от емпатия, състрадание и човещина.
В онзи ден разбрах, че най-важното ненаписано правило, което един лекар трябва да научи и да прилага в своята практика, е на първо място винаги да бъде човечен. Медицината ни учи да лекуваме както тялото на пациента, така и неговата душа. Пациентите се доверяват на лекаря, споделят за своя проблем с надеждата за помощ и изцеление. Всеки заслужава да получи
човешко отношение, за да се чувства разбран и спокоен. Когато един медик се отнася към пациентите си с грубост, арогантност и безразличие се губи доверието между лекаря и пациента. Добрият лекар е състрадателен и проявява съчувствие към болката на отсрещния. В нито един учебник не е написано как лекарят трябва да съобщи на близките лоша новина, защото тези моменти не могат да бъдат описани с медицински термини. Един лекар никога не забравя първия си починал пациент. Точно тези емоционални, лични и дълбоки моменти изграждат добрия специалист.
За да станеш лекар е нужно не само да сложиш бялата престилка, а да осъзнаеш отговорността, която поемаш в крехките си ръце всеки ден. Трябва да си упорит, решителен, критичен към себе си, уверен, но и смирен. Да си лекар не е просто работа или придобиване на титла, това е един живот в служба на другите. Вярвам, че най-ценният урок, който трябва да научи един лекар, е да бъде винаги добър ЧОВЕК с голямо сърце!
