„Медицината и неписаните правила – уроци, които сте научили, които не се намират в учебниците, но са от решаващо значение за това да станете състрадателен и ефективен лекар“
"Професията на лекаря е подвиг. Тя изисква самоотрицание, чистота на душата и чистота на мислите."
"Лекарът е единственият непоет, който трябва да бъде поет на душата." Антон Павлович Чехов (писател и лекар)
„Чедо, излъчваш доброта. В очите ти виждам чиста и красива душа. Моля те, опази я.“ - каза ми с лъчезарна усмивка и поглед изпълнен с надежда възрастна пациентка по време на поредната ми нощна смяна в болницата. Тя видимо изглеждаше много щастлива, но това не беше достатъчно да прикрие тъгата и болката спотайващи се в тялото й. Разказа ми, че през последните години прекарва повече време в болницата, отколкото в уюта на дома си. Тя боготвореше медицинските специалисти, вярата й в бъдещето, просперитета на медицината и младото поколение беше завидно непоклатима. Тези разговори изтриват съмненията в ума ми и ме карат да продължа напред. Заслужават ли си безсънните нощи? Ще се справя ли? Ще издържа ли на напрежението? Готова ли съм да дам сто процента от себе си? Тези въпроси намират своят отговор в очите на пациентите – благодарността плуваща в тях крещи „ДА!“
Един от изводите до които достигнах в болницата е, че пациентите не се интересуват само от това колко много знаеш, колко много учебници и книги си прочел, колко дипломи и квалификации са наредени по стената ти. Понякога всичко от което се нуждае един пациент е да усети загриженост, добронамереност и състрадание. Интелигентността без загриженост, емпатия и уважение е присъщо за машината, за изкуственият интелект, но не и за лекарят.
Ценност, която трябва да притежава всеки лекар е човечността – лекарят трябва да обича хората, да е готов на себеотрицание – вътрешната сила да поставиш нуждаещия се пред собствените си нужди и комфорт. В свят, в който масово личната изгода е поставена на пиедестал, себеотрицанието изглежда като рядка добродетел. Без способността да се откажем от част от себе си изграждането на истински връзки с другите е невъзможно. Защо е необходимо да има истинска връзка „лекар-пациент“? Ако тези взаимоотношения са фиктивни пациентите се обективизират, подреждат се на конвейера и болницата не се различава с нищо от един обикновен завод.
Качествената грижа за пациента е комплексна - освен лечението на болестта, добрият лекар лекува душата на човека. Здравето и болестта не могат да бъдат разглеждани само като физически явления, а са резултат от сложна динамика между личността, психиката и социалната среда. Необходимо е посвещаването на достатъчно време на всеки един пациент, според нуждите му – достатъчно е да се почувства видян, чут, информиран, да срещне разбиране и емпатия от отсрещната страна, за да поеме своята отговорност в излекуването си. Ранното създаване на атмосфера на доверие и партньорство от голямо значение за целия оздравителен процес.
Благородството на лекарската професия не се крие в престижа или властта, а в състраданието, предаността и човеколюбието.
„Ars Medica, Ars Amandi“
