МЕДИЦИНАТА И НЕПИСАНИТЕ ПРАВИЛА – УРОЦИ, КОИТО СТЕ НАУЧИЛИ, КОИТО НЕ СЕ НАМИРАТ В УЧЕБНИЦИТЕ, НО СА ОТ РЕШАВАЩО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТОВА ДА СТАНЕТЕ СЪСТРАДАТЕЛЕН И ЕФЕКТИВЕН ЛЕКАР
Намирам още една четирилистна детелина и я запазвам, за да си пожелая нещо. Продължавам да се ровя в полянката пред блока – колкото повече детелини намирам, толкова повече желания имам. Изчаквам баща ми да приключи с преглеждането на пациентите за деня. Вмъквам се в кабинета му и го дръпвам за бялата престилка. Искам да го попитам защо ухото на този човек е толкова голямо.
Обичам чувството да научавам нови неща за света и да съм запозната с разнообразни теми. Малко по-късно, все още си спомням за пациентите, които излизат с облекчение от кабинета. Доволната им усмивка ме кара да се замисля колко ли е хубаво да знаеш, че си помогнал на човек да се почувства по-добре. И тогава си спомням за детелинката в джоба си – там е и все още не съм решила за кое желание да я използвам. Стисвам я с ръка и гледам четирите нежни листенца. „Аз ще стана доктор един ден“ – казвам си и затварям очи. „Като тати.“
Първият учебен ден е. Не знам какво трябва да очаквам, но се вълнувам. По-близо съм до осъществяването на мечтата си да стана лекар и да помагам на хората. С мама отиваме при баща ми в болницата. Почуквам на вратата на първата стая в отделението и надниквам вътре. Има три жени по леглата. Щом ме виждат, се усмихват, а аз отивам при тях. Казвам на всяка една, че скоро ще оздравее, и я прегръщам силно, за да се оправи по-бързо. Вярвам, че прегръдката ще ускори процеса на лечение.
Смятам, че всеки трябва да има неща, които обича да прави и го правят щастлив извън работата, за която е мечтал. Такъв пример съм имала. През онзи февруарски ден беше натрупал много пухкав сняг. Баща ми обичаше да кара ски. Знам, че тъкмо заминаваше към планината, но вече го карах да обещае, че ще си дойде скоро. Някои неща обаче са непредвидими и пречат на спазването на обещанията. Такива са внезапните състояния като инфаркт, които разделят хората от семействата им. Всичко потъва в мрак, а когато си на осем години, е трудно да не те е страх от тъмното. Тогава се чудя защо хората със слушалките и бялата престилка не могат да направят онази магия с която карат хората да се усмихват и да оздравеят. Защо невинаги може да помогнеш?
Имах план – аз щях да сложа бялата униформа и да дам всичко по силите си, за да помагам. Обожавах биологията и цялата ѝ същност – да научавам за живота. Затова изборът с какво да се занимавам не беше труден. С интерес поглъщах всяка информация за организмите около себе си. Мечтата все още беше там – да стана най-добрият лекар, а планът за реализирането ѝ беше в действие. Радостта, която изпитах, когато излязоха резултатите от кандидатстудентските изпитите, и фактът, че бях приета, се преплитаха с облекчението.
Шест години по-късно, нещата остават същите в основата си, но са и различни. Реалността, с която се изправяш, не е това, което си очаквал. Времето минава изключително бързо. Още си спомням тръпката и вълнението от първия учебен ден в медицинския университет – колегите, ентусиазмът да работиш над нещо, което все ти се е струвало толкова далечно. Сякаш беше вчера, когато ни показаха анатомичната аудитория и изпитахме последиците от избора си. За
шест години осъзнаваш много неща – не само в професионален план, но и в личностен. Животът те среща с хора с подобни амбиции, част си от един голям колектив. Медицината е отборна игра, работа в екип с една цел – постигане на благосъстоянието на пациентите. Това няма как да стане, ако се ръководиш от егото си. Разбираш, че не трябва да се сравняваш с никого – защото ти и само ти си този, който определя темпото и развитието си. Уроците, които не са написани в учебниците, правят разликата между посредственост и професионализъм. Понякога пациентът иска просто да бъде изслушан. Затова добрите лекари са тези, които успяват да изслушат какво им се казва и да проявят състрадателност към индивидуалния случай, а не просто да регистрират симптоми и да действат по протокол. Думите са достатъчно силни и оказват ефект върху състоянието както в позитивен, така и в негативен аспект. Затова трябва да знаем как да боравим с тях и да проявяваме емпатия към уязвимия, обърнал се за помощ в този момент.
Замислям се какво значи бялата престилка. Привидно всичко е страхотно. Човекът, който я носи, е гледан със страхопочитание, той е успял, работата му е престижна. Лекарят трябва да може всичко, да знае всичко, да има решение за всеки един проблем веднага. Когато го виждаш в коридора, очакваш, че той е човекът, способен да разреши всичките ти проблеми, да ти даде надежда. Той е отговорен за теб – учил е, за да ти служи, имаш доверие в компетентността му. Само че... все пак е човек. А хората допускат грешки. Никой не е застрахован. Направи ли неправилен ход, той поема цялата отговорност и тежест – вината, разочарованието и загубеното доверие. Но дали всеки път едно човешко същество е виновно за загубите на друго? Може ли винаги да се помогне? Да сложиш бялата мантия не е нещо толкова просто - чрез нея ти заявяваш, че ще дадеш всичко по силите си, за да бъдеш в полза на другите. Тя е обещание.
