„Медицината и неписаните правила – Уроци, които сте научили, които не се намират в учебниците, но са от решаващо значение за това да станете състрадателен и ефективен лекар.“
Да бъдеш лекар е призвание! Едва ли има друга професия, която да проследява живота в неговата истинска пълнота - от първия плач в родилното отделение до последния звуков сигнал на монитора в реанимационната зала и всичко помежду им. Много исторически източници дават сведения, че още първите цивилизации са смятали, че лекарят, с неговия дар да изцелява физическото страдание, е проекцията на висшата сила.
Но здравето не е просто физическото благополучие, което е водело битките на Древността. То е и усмивката зад зачервените след плач очи, олекващата въздишка на изхода от болница и връщането на равноденствието на душата.
Веднъж облечена, бялата престилка ни обрича на един безкраен път от уроци, колоквиуми и изпити. Някои уроци стоят заровени в дебелите учебници, а други научаваме със страданието на болния. Някои колоквиуми успяваме да минем отлично, други пък ни застигат напълно неподготвени, а изпитите… Изпитите са всеки ден - всеки нов човек преминал през вратата на кабинета, всяка съдба, съкрушена от лицето на болестта. А болестта има много лица, много повече от тези, описани в учебника. Тя на първо място е душевно страдание и чак на второ засяга физическото състояние. За да сме добри лекари, трябва да сме осъзнали, че не е възможно да лекуваме тялото без да лекуваме душата. Но душата се лекува най-трудно, защото уроците за нея черпим единствено от менторите ни, опита ни и собствената ни състрадателност.
Още с получаването на студентската си книжка безгласно направих обещание към самия себе си за просвещение, което ще трае цял живот. С напредването на следването ми вече по-зряло осъзнавам, че наивното ми обещание е било много близко до реалността на времето ни. Живеем в изключително динамични времена, в които науката и в частност медицината се развиват толкова стремглаво, че трудно успяваме да сме в крак с всяка новост. Но сме длъжни! За да си чист пред съвестта си като лекар, трябва дълбоко да си уверен, че си успял да предложиш на уязвимия човек отсреща всяка възможност, която съществува и е достъпна. Тук виждам важността да се черпи опит от научните публикации и световните препоръки. И до днес съм благодарен на асистента ми по кардиология, който всеки път щом тръгвах въодушевено да казвам индикации за дадено лечение или методи за диагностика, леко се усмихваше и казваше: „Колега, това дето го казвате е много хубаво, но е от времето на баба ми. Не сте си чели новите книжки!“. Всеки път бях толкова стъписан и засрамен, но осъзнавах поуката от казаното.
Друг ярък за мен спомен винаги ще бъде летният ми стаж след първи курс в Спешното отделение на родния ми град. Там срещнах първия лекар, когото и до днес мога да нарека „ментор“. Тогава бях „бяло платно“, а д-р Дяков успя да начертае първите щрихи. Научи ме на това, че в медицината невинаги две плюс
две е четири. Като лекари често правим грешката да слагаме медицински случаи под общ знаменател. Диагнозата е същата, но човекът зад нея е съвсем различен - тя не дефинира душата на страдащия, не е и тази, която ще го излекува. Знанието, състраданието и подадената смело ръка са тези, които връщат надеждата на болния. Затова и стремежът на медицината на 21-ви век е именно персонализираният подход.
Ако трябва да разкажа за най-важния урок, който някога съм получил, то винаги ще се връщам мислено по коридорите на кардиологичното отделение, в което работих. Беше ранна сутрин, която се огласи от сирените на приближаваща линейка. От спешния кабинет се звънна, че има човек с клиника и електрокардиографски изменения, типични за инфаркт. Като болногледач ме пратиха да закарам болния до залата за катетеризация. Слязох и видях 46- годишен мъж с болки и задух. Качих го на носилката и тръгнах да го возя по коридора, когато от асансьора доктор ме попита „Какво караш?“, а аз забързано отвърнах „Инфаркт!“ и продължих със задачата си. Долових мъжа тихо да казва: „Караш човек!“. Сърцето ми потъна! В този момент си дадох сметка, че това да си лекар означава на първо място да работиш с хора. А човек се дефинира, не чрез диагнозата си, а чрез неговите опит, чувства и мечти. Това да поставяш диагнози е изкуство, но лекар е само този, който се научи да вижда Човека зад болестта – туптящото сърце, което се бори, твори и обича.
И до днес тези случки ми напомнят, че това да си лекар не е просто професия, а призвание! Призвание да си морално устойчив, силен, вдъхващ спокойствие и знание. Само така можеш да изпиташ магията от това да си изпълнил моралния си дълг, скрит между редовете на една клетва, превърнала се в символ на отдадеността в доброто – Хипократовата. В нея винаги съм намирал следния цитат за олицетворение на смисъла ѝ: „Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство“, а то е свещено и чисто, когато зад всеки пациент не се крие просто диагноза, а собствена история, емоции и мечти.
