1. В нашата страна, подобно на редица други европейски държави, не съществува по принцип юридическо задължение на изпълнителя на медицински услуги да ги извърши спрямо конкретно определено лице.
Има ситуации, при които лекар може да откаже медицинска помощ на пациент. През последните години се увеличиха грубите физически нападения над медици и се нажежи атмосферата в чакалните на спешните отделения. Въпреки повишения риск на работното им място медицинските специалисти продължиха да оказват спешна и неотложна медицинска помощ.
2. Извършването на медицински услуги почива върху взаимното доверие между пациент и лекар и затова предприемането на мерки по медицинско обслужване на едно лице винаги изисква договор между двамата. Лекарят трябва да е съгласен да започне действията, необходими за диагнозата и лечението на пациента, а пациентът трябва да е съгласен точно този лекар да окаже необходимата медицинска помощ. Съгласията на двете лица трябва да съвпадат и в момента на съвпадението им се счита, че е сключен договор за медицинско обслужване. Независимо, че договорът за лечение или за медицинско обслужване не подлежи на изрична правна уредба у нас (за разлика от други европейски държави), той е налице, когато и двете насрещни страни правят еднакви по съдържание волеизявления. Когато медицинският специалист знае, че е обвързан в договор с конкретен пациент и че пациентът има вяра в него и се е оставил в неговите ръце, той работи с ентусиазъм, полага дължимите грижи и прави всичко възможно за да излекува болния или да стабилизира неговото състояние. Осъзнаването на голямата отговорност към здравето и благополучието на пациента е предпоставка за правилните и адекватни действия на медицинското лице. Лечението, освен процес на прилагане на алгоритъма на медицинските действия, предписани от медицинския стандарт, е и процес на проникване на симпатия и доверие в отношенията между лекаря и пациента. Поради наличието на този втори пласт връзка между лекар и пациент е възможно една от двете насрещни страни да се откаже да встъпи в договор или да прекрати вече започналото лечение, ако осъзнае или усети, че доверието е изчезнало или се е разклатило и отслабнало. В процеса на взаимодействието между лекуващ лекар/лечебно заведение и пациент е възможно пациентът да почувства, че извършваното спрямо неговия организъм лечение не води до подобрение или води до влошаване на неговото състояние. Тогава няма пречки пациентът да преустанови едностранно връзката си с лекаря или да напусне лечебното заведение. Въпросът, дали пациентът може да се откаже от договорната си връзка с изпълнителя на медицински услуги, има своя естествен положителен отговор, обусловен от свободата на личността. Договорът между лекар и пациент почива върху общите правила на гражданското право. В отношенията по диагностика и лечение важат принципите на договорната автономия и договорната свобода и затова всеки човек може свободно да се консултира с избран от него лекар или лекари.
3. По-сложно е положението с отказа на лекаря да лекува или да извършва диагностичните манипулации по отношение на пациента. Важат ли същите принципи на договорното право – свободата на избор, автономията на действията? Дали трябва да се окаже медицинска помощ на всеки човек, който влезе в кабинета, дали лекарят разполага със свободата сам да определя при какви условия и на каква цена да поеме медицинското обслужване на определено лице? Може ли лекарят да откаже да се ангажира спрямо даден болен защото го познава отнапред и няма хубаво мнение за него, защото двамата се намират в лоши междусъседски отношения или защото се страхува от него или неговото обкръжение?
Обстоятелствата, които могат да унищожат доверието на лекаря в пациента, биха могли да бъдат от различно естество. Възможно е лекарят да не се чувства физически добре или да осъзнае, че няма необходимите знания, умения и опит за да осъществи дължимите медицински действия. Но когато лекарят, след като извърши предварителна преценка, реши да се обвърже в договор с нуждаещия се от медицинска помощ и каже „да“, той поема отговорност за надлежното му лечение.
Следователно, първата хипотеза, в която лекарят не може да откаже предприемането на действия по оказване на медицинска помощ на конкретно лице, е когато той е сключил договор с него. Договорът има силата на закон и от договорното си задължение лекарят може да се освободи само на основания, визирани в договора или закона.
4. Макар в законодателството ни да липсва общоформулирана забрана за лекаря да се откаже от лечението на пациента, забраната може да следва на първо място от договорното обвързване на лекаря спрямо определен пациент. На второ място, липсата на възможност лекарят да се освободи от служебния си дълг следва от спешното състояние, в което се намира гражданинът. Нуждата от незабавна медицинска помощ е бариерата на свободата на лекаря да откаже да изпълни дълга си. Ако той откаже медицински грижи в една такава ситуация, ще носи дисциплинарна отговорност поради неизпълнение на професионалните си задължения. Нещо повече, при определени обстоятелства за него може да възникне и наказателна отговорност.
Според чл. 141, ал. 1 от Наказателния кодекс, лице, което упражнява медицинско занятие, ако, след като бъде поканено, не се притече на помощ на болен или на родилка без уважителна причина, се наказва с пробация или с глоба от сто до триста лева.
Ако на виновния е било известно, че болният или родилката са в опасно положение, наказанието е лишаване от свобода до една година или пробация – чл. 141, ал. 2.
А съгласно алинея 3 на същия член, който, като е длъжен да окаже помощ на болен, не му окаже такава помощ без уважителни причини, се наказва с пробация до шест месеца или с глоба от сто до триста лева.
И при трите състава става дума за престъплението „злепоставяне“, което е вид престъпление против личността.
В случай на липса на спешна ситуация важи положението, че свободно практикуващ лекар по принцип не е задължен да обосновава причините, заради които отказва лечението на пациент, макар че някои автори препоръчват те да бъдат споменати, за да не се отправи към лекаря упрек за дисриминационно отношение към гражданите, претендиращи за медицинска помощ.
5. Доколкото обаче медицинският специалист е сключил индивидуален договор за обслужаване на здравноосигурени пациенти с НЗОК, респ. РЗОК, той е задължен да оказва медицинска помощ на здравноосигурените пациенти и това задължение произтича от договора му с касата. Но дори и тук лекарят може да откаже медицински услуги, ако капацитетът му на медицинско обслужване е ограничен или той е запълнен; ако лекарят и целият персонал е напълно ангажиран; ако няма достатъчно знания за да лекува определено заболяване или не разполага с необходимите медикаменти и апаратура; ако е изчерпано доверието между лекаря и пациента (така например, при предходно лечение на същия пациент, последният не е спазвал предписанията на лекаря, упражнил е физическо или психическо насилие върху него или го е обиждал); ако го е заплашвал; ако е искал от лекаря незаконно или неморално действие; ако пациентът не се нуждае от лечение или изисква спрямо него да се прилагат лечебни способи, без да има показания за тях; ако пациентът поиска от лекаря да го евтанизира и т.н.
Разбира се, във всички тези случаи трябва да НЕ е налице спешна ситуация. В противен случай всеки лекар, и този, който работи с касата и този, който е свободно практикуващ, е длъжен да окаже необходимата помощ, като неговият отказ, както вече посочих, е санкциониран с горепосочената наказателна отговорност.
Проф. д-р Поля Голева
