Може ли лекарят или друг служител в лечебно заведение да разпространява информация за пациенти, която му е станала известна по повод лечението им? Може ли общественият интерес да надделее над защита на личните данни на пациента?
В чл. 28б, ал. 1 от Закона за здравето е регламентирано правото на пациента на пълен достъп до информацията, касаеща здравословното му състояние. Това право не е обвързано с приключване на лечението или преустановяване на престоя в болничното заведение. Съдебната практика приема, че възможността за ежедневно получаване на информация в устна форма не дерогира задължението за предоставяне на копие от медицинската документация. В ал.2 на същия член е пояснено, че пациентът може да упълномощи друго лице да се запознае с медицинските документи и по този повод Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) е дала становище, че не е необходимо пълномощното да е с нотариална заверка, защото няма такова законово изискване и това не може да е основание да бъде отказано предоставяне на документите. Съществува законова възможност по изключение и само в изчерпателно посочените случаи, здравна информация за пациенти да се предостави на трети лица. Разгласяването и обаче е безусловно забранено.
Затова представляват интерес ситуациите, когато информация за здравето на пациент се дава като изявление на лечебно заведение или лекар пред медиите. Ставаме свидетели на репортажи, в които лекари обясняват пред журналисти какво е здравословното състояние на определено лице. Това обикновено се случва, когато пострадал е публична личност, когато има пациент в тежко състояние и по определени причини случаят е привлякъл внимание. Изискването на информация за здравето на конкретно лице от журналисти и излъчване на такъв тип интервюта, взети от лекари, медиите аргументират със задоволяването на обществения интерес и необходимост от публичност. Представянето на повече данни се свързва с гарантиране на „прозрачност“, а респективно отказът на медицинските специалисти да дават разяснения по конкретен казус, предизвикващ обществено внимание, се възприема по-скоро като нежелание за съдействие, дори опит за прикриване на грешки от страна на лечебното заведение.
Всъщност правилното, законосъобразно поведение от страна на лекарите е да не дават такава информация. Причината е, че законът го забранява, а смисълът на забраната е, че не може да се търси прозрачност и задоволяване на обществен интерес за сметка на личната неприкосновеност на личността, която включва и всяка информация за здравето. В тези случаи няма място за морална преценка или търсене на баланс между обществения и личния интерес - законодателството ясно ги отграничава и изрично изключва личните данни от обхвата на обществената информация. Данни относно жизнени показатели, проведено и назначено лечение не се разпространяват, а само по изключение и в изрично изброените в закона случаи и начини могат да се предоставят на посочените в Закона за здравето трети лица.
Легални дефиниции и закони
Защитата на данните, свързани със здравословното състояние на пациента, е уредена в няколко нормативни акта. Единият от тях е Законът за здравето и в чл. 28в е въведена коментираната забрана, адресирана до медицинските специалисти и служители в лечебните заведения „да разгласяват информация за пациента, получена при изпълнение на служебните им задължения“, а за извършено нарушение същите носят административнонаказателна отговорност. Законът за здравето използва термина „здравна информация“ и дава дефиниция в чл. 27, ал. 1: „Здравна информация са личните данни, свързани със здравословното състояние, физическото и психическото развитие на лицата, както и всяка друга информация, съдържаща се в медицинските рецепти, предписания, протоколи, удостоверения и в друга медицинска документация.“ Т.е. безспорно здравната информация и по естеството си, и по дефиниция е лична. Националните съдилища и Комисията за защита на личните данни многократно са имали повод да се произнесат за характера на тази информация и реда за нейното предоставянето. Посочват, че информацията за здравето на конкретно лице представлява лични данни, обект на защита от Регламент /ЕС/ 2016/679 и следователно е изключена от обхвата на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ).
Легалната дефиниция на „обществена информация“ е дадена в чл. 2 от ЗДОИ и се посочва, че такава „е всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти.“ Съответно различен е режимът на достъп до двата вида информация. Режимът за предоставяне на информация, която покрива дефиницията на „лични данни“ е уреден в Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) и са посочени предпоставки за преодоляване забраната за предоставяне на лични данни, но следва да се има предвид, че Законът за здравето се явява и специален спрямо ЗЗДЛ и въвежда специфични предпоставки за обработване на здравна информация чрез предоставянето й на трето лице.
От правната уредба на двата вида информация – обществена и здравна/лична е видно, че лекарите не само не са длъжни, а нямат право да дават обяснения за състоянието на пациентите, които лекуват. Когато публично разкриват информация за пациент, макар и в изпълнение на указания на ръководството на лечебното заведение, лекарите носят лична отговорност и подлежат на санкция и по Закона за здравето. При тълкуване на забраната за разгласяване на информация в чл. 28в от Закона за здравето, съдът посочва, че адресатите на това задължение са само и единствено физически лица и то притежаващи конкретно качество - медицински специалист или служител в лечебно заведение. При разглеждане на претенция от пациент срещу лечебно заведение за разгласяване на здравна информация, съдът приема, че юридическото лице категорично не е нито медицински специалист, нито служител в лечебно заведение, поради което не е адресат на посочената като нарушена правна норма (чл.28в от ЗЗ) и не може да бъде субект на вмененото му нарушение.
Освен по Закона за здравето, лекарят може да бъде субект на отговорност и по Закона за защита на личните данни, защото е достатъчно да се извършва обработване на лични данни по смисъла на закона, за да се превърне едно физическо лице в администратор на лични данни. Органът, който налага административно наказание за нарушение, извършено от администратор на лични данни, е Комисията за защита на личните данни (КЗЛД)
С Кодекса на професионалната етика на лекарите се дава вторична правна уредба на обществените отношения във връзка с пазенето на тайна от лекарите и се създава допълнителна защита на правото на пациента на неприкосновеност на личния му живот, гарантирано от чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България. Кодекса въвежда още един термин - „лекарска тайна“. Това е по-широкото понятие от понятието „здравна информация“, защото включва и всичко друго, извън здравословното състояние, което пациентът е споделил. Това включва всички подробности от личния живот, които са му станали известни.
Не на последно място, внимание трябва да обръщат лекари и администратори в лечебните заведения, когато информацията се иска от адвокат. Когато адвокатът е упълномощен да изиска и получи здравна информация и медицински документи от името на пациент, който е негов доверител, тази информация следва да му бъде предоставена. В случай, че информацията се изисква от адвокат, който не е пълномощник на пациента, предоставянето би било неправомерно. Точно такъв случай разглежда съда през 2020г. и осъжда столично лечебно заведение, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати сумата от 3000 лева обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, вследствие на неправомерно предоставяне на медицинска документация за пациент на трето лице, каквото в случая е било адвоката.
Адв. Силвия Величкова
