Законът за здравето регламентира правото на пациента по всяко време на лечебния процес, да се откаже от продължаването му и да напусне лечебното заведение.
Изключение от този принцип се прави само в два случая, изрично описани в закона - когато има психично заболяване и болният е настанен за принудително решение с решение на съда и когато страда от заболяване, чието нелечение може да доведе до увреждане (заразяване) на други лица. Отказът от определена лечебно-диагностична процедура, измежду няколко алтернативни, не е основание за изписване на болния.
Общите законови правила са, отказът от лечение се удостоверява с подпис от пациента (неговия родител, настойник или попечител) в медицинската документация. При нежелание и невъзможност, пациентът да подпише своя изричен отказ от лечение, обстоятелството се удостоверява с подпис на лекуващия лекар и свидетел. В случаите, когато отказът е направен от родител, настойник или попечител, ръководителят на лечебното заведение може да пренебрегне изявлението, като се разпореди за извършването на лечебно-диагностични дейности, но само в случаите, когато те са животоспасяващи за пациента.
Законът не позволява предварителен отказ от лечение при бъдещо развитие на определено заболяване, нито заместване на болния от неговите роднини в случай, че е недееспособен.
На практика обаче възникват въпроси кой трябва да заплати лечението и медицинските дейности, извършени до напускането на пациента по съответната клинична пътека. В Наредба № 49 за основните изисквания, на които трябва да отговарят устройството, дейността и вътрешният ред на лечебните заведения за болнична помощ и домовете за медико-социални грижи е посочено, че „отказът на пациента от продължаване на започналия престой в лечебното заведение се изготвя по образеца по приложение № 3.“ Именно тази бланка за отказ и напускане на лечебното заведение е съдържала текст, който гласи, че пациентът следва да заплати всички извършени медицински действия/процедури/изследвания и други в случай, че с напускането си създава пречка за заплащане от страна на Националната здравноосигурителна каса на осъществената от болницата медицинска помощ. Този текст, макар и въведен в подзаконов акт при липса на такава делегация, е ползван като правно основание съдът да осъжда пациентите да заплащат лечението си при напускане по свое желание. С решение от 2013г. Върховния административен съд обявява въпросното приложение за нищожно. Към момента приложението към Наредба № 49, което представлява бланка за оформяне решение за преждевременно прекратяване на започналия престой в болничното заведение и на болничното лечение не съдържа текст, касаещ заплащане от страна на пациента.
Прегледът на актуалната правна уредба показва, че в закона и подзаконовите нормативни актове е въведено право на пациента да се откаже по всяко време от болнично лечение и на това право не кореспондират никакви задължения, още по-малко е свързано със санкция или финансови последици. Въпреки това, дори в съдебната практика от текущата 2023 година, съдилищата, разглеждащи граждански дела заведени от лечебни заведения срещу пациенти, упражнили правото си на отказ от болнично лечение приемат, че след като болницата е представила на пациента „Декларация за информирано съгласие“ и пациентът е декларирал, че в случай на незавършване на клиничната пътека, оказаната медицинска помощ се заплаща от него по ценоразпис, с подписването той е
поел на практика ангажимента, че при незавършена клинична пътека, разходите ще са за негова сметка. Всъщност Окръжен съд - Пазарджик дори стига дотам, че в свое решение от април 2023г. приравнява декларацията за информирано съгласие на правно съглашение между болницата и пациента по смисъла на Закона за задълженията и договорите и приема, че има договорен характер, като „по силата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД, договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили“. В продължание на тази логика стига до извода, че „по смисъла на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД кредитора има право да иска реално изпълнение, заедно с обезщетение за забавата или обезщетение вместо изпълнение“. Липсата на уредени от закона последиците от прекъсване на лечението съдът тълкува в полза на болниците кето приема, че „никъде в нормативната уредба няма задължение за изпълнителите на медицинска помощ да лекуват пациентите без да получат заплащане“ и следователно пациентът дължи на лечебното заведение заплащане на извършените разходи до напускането му. Съдът обаче сам посочва, че такова задължение няма нормативна обосновка.
Заплащането на медицинската дейност при отказ от продължаване на лечението е регламентирано в НРД. Чл. 354 от НРД третитра именно случаите на самоволно напускане на пациента от клиниката/отделението и в ал. 6 са предвидени два алтернативни начина на заплащане от НЗОК, а именно:
- лечебното заведение уведоми писмено съответната РЗОК, която заплаща отчетената дейност като АПр "Предсрочно изпълнение на дейностите по КП...";
- в случай че такава не е договорена, на лечебното заведение се заплаща 80 % от цената на съответната КП.
Практиката на районните и административните съдилища по дела, касаещи административни нарушения по НРД от страна на лечебни заведения, е в противоположен смисъл на цитираната по-горе практика касаеща спорове между болници и пациенти.
В свое решение от 2021г., Върховният административен съд се е произнесъл дали лечебно заведение е извършило нарушение на НРД в следната хипотеза: пациент е изписан предсрочно по негово желание и лечебното заведение изискало и получило от него заплащане на разликата между платеното от НЗОК част от болнично лечение и пълния му размер, като пациентът е бил информиран преди постъпването за възможното настъпване на тези последици. Съдът посочва, че в НРД е предвидено да не се заплаща от пациента извършена медицинска дейност, която се заплаща от НЗОК. Посочва, че правилата за заплащане на дейност при преждевременно прекъсване на стационарното лечение по желание на пациента са в НРД и предвиждат непълно заплащане, но това не е основание за доплащане на разликата до 100 %. „Дехоспитализацията на пациента е при по-малък от предвидения болничен престой, поради което не е налице 100% предвидена по КП извършена болнична дейност. Независимо, че алгоритъмът на КП не може да бъде завършен не по вина на лечебното заведение, а в резултат на волята на пациента, предвидените суми в размер на 80% от дейностите по клиничната пътека нормативно са определени да бъдат достатъчни в такъв случай. Или, налице е заплащане на реално извършена дейност и няма основание за доплащане от пациента“.
В друго съдебно решение е посочено, че изискването на доплащане от здравноосигурено лице при отказ от продължаване на лечението, представлява нарушение на чл. 2, ал. 4 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, съгласно който лечебните заведения, сключили договор с НЗОК за оказване на медицинска помощ, не могат да определят цени и да изискват и приемат плащания/доплащания от задължително здравноосигурените лица за предоставяната им медицинска помощ от пакета. Съдът е посочил, че „независимо от предвидената от закона възможност пациента сам по своя воля да прекрати лечението си преди изтичане на минимално определения болничен престой в болнично заведение, то независимо от негативните финансови последици за болницата закона не е предвидил, а дори е и забранил доплащане.“
