Събота, Август 08, 2020
"Как моето семейство преболедува от Ковид-19“

В началото на февруари, когато новият коронавирус вече беше редовна международна новина, все още нямах представа какво е чувството да бъдеш инфектиран от него. Тогава ми беше особено интересно да прочета разказ на студент от Хонг Конг, който описваше симптомите си, здравната помощ, която е получил, и как е преживял дните на карантина. Затова и пиша този текст, описващ преживяването на моето четиричленно семейство в София. Всички вече

сме добре, но трима от нас имат антитела за SARS-CoV-2, а един от нас беше хоспитализиран.

pirogov 2

Тази размазана снимка от 30 март 2020 г. е от вътрешността на една от временните постройки до входа на Пирогов, в които Спешна помощ настанява болните от Ковид-19. Баща ми, който едва се вижда в отражението на прозореца, седи на кушетката до мен, безкрайно изтощен от 14 дена с висока температура, през последните 6 дена редовно стигаща до над 39.5°C. В момента на снимката вече знаем, че дробовете му са се влошили значително за четирите дена, откакто е направена пред-последната рентгенова снимка, и че ще бъде приет в болницата. Просто чакаме няколко часа в тази постройка, защото пристигат нови пациенти с Ковид-19 и персоналът все още не е смогнал да изпрати облечени в защитни костюми санитари, които да го закарат с количка в отделението.

Първият предполагаем сблъсък на семейството ни с вируса беше на 6 март, когато майка ми (на 60-годишна възраст, с две автоимунни заболявания) прояви симптоми като голяма отпадналост и повишена телесна температура. Нямаше респираторни проблеми, а и тогава имаше грипна ваканция, така че бяхме убедени, че кара грип особено тежко. Четири дена по-късно аз (на 29 години) се събудих с едно усещане в кожата на гърба, сякаш съм спала накриво. В течението на деня реших, че това, което усещам, всъщност е онзи тип настръхване на кожата, който понякога получаваш, когато ще те втресе скоро. Приех, че майка ми ме е заразила с грипа, взех си горещ душ и си легнах, очаквайки на следващия ден да се събудя с хрема, болки в гърлото и какво ли още не. Вместо това се събудих съвсем здрава, само с главоболие зад очите, което приписах на твърде дълга втренченост в екрани. Това главоболие продължи няколко дена.
На същия този ден сестра ми (33) вдигна температура от 38.4°C и загуби обонянието си. По това време още не бяхме наясно, че това е чест симптом на коронавируса. Високата ѝ температура продължи само един ден, а обонянието ѝ все още е намалено, над месец по-късно.
Майка ми продължи да боледува още много дни, ставаше все по-отпаднала, започна да кашля, но не особено често или силно. Десет дена след първите ѝ симптоми, на 16 март, се разболя и баща ми (на 62 години). През първия ден температурата му се вдигна до над 38°C, без други симптоми, и той се отнесе към това като към онези разболявания, при които пиеш чай в леглото няколко дена и се оправяш.
Само че не се оправи.

Майка ми започна бавно да се подобрява, престана да вдига температура и да кашля, докато баща ми постепенно се влошаваше. На 22 март вдигна над 39°C, което ни стресна. Личният му лекар предписа антибиотик и ни каза да му даваме парацетамол или аналгин, когато температурата се вдигне толкова много. Чакайки антибиотика да подейства, развихме известна рутина. Температурата се покачваше обикновено през следобедните часове; давахме му парацетамол или аналгин; температурата падаше до около 37.6°C, и в този момент той започваше да изпитва абсолютен студ, въпреки отоплението в стаята, електрическа възглавница и петте дебели одеяла. Топлехме морска сол, слагахме я в платнена торбичка и я слагахме на тази част от тялото му, която той описваше като като най-студена. А на този етап, заради изтощението от температурата, на него вече му беше трудно да комуникира. Питахме го няколко пъти дали му е студено, преди да успее да отговори „да“ и да задействаме процедурата с електрическата възглавница, двата чифта чорапи, нагорещената сол, понякога и буркан с гореща вода. Въпреки всичките ни усилия, субективното му усещане за вътрешен студ така и не изчезваше, докато температурата му отново не се вдигнеше над 38–38.5°C. И така до малките часове, в които процедурата с парацетамола, свалянето на температурата, морската сол, и възстановяването на високата температура се повтаряше.

След няколко такива дни, в които антибиотика не даваше признаци да действа, му направихме рентгенова снимка на гръдния кош (до поликлиниката стигнахме, носейки маски, и сега много се надявам благодарение на това да не сме заразили никого). Рентгеноложката, която я разчиташе, ни каза, че има нещо из дробовете, което тя е описала като „начален възпалителен процес“, но не звучеше сякаш е нещо особено притеснително. Личният лекар на свой ред разгледа снимката, преслуша го и каза, че определено има бронхит, но не чува никакви хрипове в дробовете. Предписа му друг антибиотик и ни прати обратно вкъщи.
Успокоени, че няма пневмония, зачакахме да подейства новият антибиотик, докато продължавахме вече тренираната до перфекционизъм процедура на следене на температурата, понижаващи я лекарства, загряване. Вече се притеснявахме какви ли щети причинява поддържането на висока температура толкова дни наред, но наистина очаквахме този антибиотик да подейства. Три дни след началото на приема му термометърът показа 40.2°C и аз започнах да се побърквам от притеснение. Някъде по това време започна и кашлицата на баща ми – веднъж на няколко часа, пристъпи от суха, раздираща цялото тяло кашлица. След всеки пристъп дишането му се влошаваше, ставаше все по-плитко и често, сякаш от опасение, че по-дълбоко вдишване и издишване ще предизвика следващ болезнен пристъп. Питахме го дали усеща задух или болка в гърдите, той казваше, че няма задух, а доколкото има болка, то тя е от кашлянето и така предполагаемо от бронхита.


По това време споменах на приятелка за заболяването на баща ми и тя предложи нейна близка рентгеноложка да погледне все пак снимката на белите дробове за всеки случай. Съгласих се небрежно, неочаквайки тя да види нещо различно, и впоследствие проведох с нея един от двата особено запечатали се в съзнанието ми телефонни разговори от периода. Спокойно и ведро рентгеноложката ми каза „Ами да, това на снимката е интерстициална пневмония, която сега типично се причинява от Ковид-19“.
Не си спомням как реагирах, вероятно с някаква форма на неверие, защото начинът, по който до този момент си представях тази болест, беше непременно свързан с рязко влошаване и предимно респираторни проблеми, каквито у баща ми не се проявиха през първата седмица и нещо от началото на симптомите. Не можех и да повярвам, че при първоначалното разчитане на снимката са пропуснали това. Рентгеноложката по телефона ми каза, че тепърва специалистите в България придобиват знания как би могла да изглежда инфекция с този коронавирус. Не знам как щяха да се развият нещата, ако нямах тази услужлива приятелка и нейната близка рентгеноложка – поредната брънка в тази история, болезнено илюстрираща как достъпът ни до здравна грижа, като всичко останало, изобщо не е равен. След този разговор реших, че на следващия работен ден отново ще отидем при личния лекар и ще го помолим да изпрати баща ми за тест за коронавирус, защото от Регионалната здравна инспекция (РЗИ) ми обясниха, че това трябва да мине задължително през личния лекар. Двете нощи на уикенда 28–29 март бяха най-страшни – стоях до него, слушах шумното му, мъчно дишане с телефон в ръка, чудейки се дали не правя глупост като не звъня на 112 веднага, вместо да чакам теста в понеделник.
За щастие температурата му в неделя беше престанала да бъде толкова висока и дочакахме понеделник сутринта, когато личният лекар назначи пълна кръвна картина и тест за антитела за SARS-CoV-2 в частна лаборатория, защото PCR тест според него щеше да отнеме много по-дълго. Прибрахме се вкъщи и зачакахме резултатите.
Оказаха се положителни и за двата вида антитела – IgG и IgM – т.е. предполагаемо беше в период на инфекция с коронавирус. В първия момент, в който му казах, че тестът му е положителен, баща ми си помисли, че се шегувам с него. През цялото време дотогава беше убеден, че няма как да е коронавирус (от който в този момент имаше около 400 потвърдени случаи в страната), много по-вероятно е да е нещо друго и да не е чак толкова специален.
За около един час, докато още не се бяхме свързали с личния лекар, приехме това за добра новина – по-добре да е Ковид-19, отколкото някаква странна бактерия, която болниците в момента нямат капацитета да третират, защото са толкова заети със случаите на Ковид-19. Освен това последните два дена температурата му успяваше да спадне под 37 градуса дори и 12 часа след приемането на парацетамол, така че може би вече беше започнал да се оправя и всичко щеше да е наред?
След което се свързахме с личния лекар за втория телефонен разговор, който ще помня дълго: „Слушай ме внимателно, звъни на 112 и не затваряй докато не се съгласят да дойдат, защото баща ти има един работещ бъбрек и кръвната му картина е много лоша“.
Дори не ни беше хрумнало, че единият бъбрек може да е проблем в този случай – загубил е функцията на втория след компрометирана операция преди 29 години. Сега обаче оптимизмът ни от момента, в който получихме положителните резултати за антителата, отново беше заменен от абсолютна уплаха.
112 бързо ни препратиха към спешна медицинска помощ, които казаха, че ще пратят линейка, но няма да е скоро, защото има много случаи на Ковид-19 преди нас. Започнахме трескаво да събираме багаж за болничен престой и да принтираме резултатите от изследванията. Тъкмо когато вече бяхме подготвили всичко и се чудехме с какво да занимаваме баща ми, за да го разсеем от пристъпите на кашлица, пристигна линейката. Екипът от двама човека в защитни облекла спокойно ни накара да разкажем какви симптоми има, погледнаха разчитането на рентгеновата снимка и кръвната картина, измериха количеството кислород в кръвта му и като цяло се държаха абсолютно сериозно, но и сякаш нещата не са особено злокобни. Посъветваха се по телефона с друг лекар и чак тогава решиха, че случаят е достатъчно спешен, за да бъде докаран до болница. Това колебание дали изобщо да го вземат в линейката, защото може би не е достатъчно зле за това, щеше да ни бъде извор на голяма надежда през следващите няколко дни на всеобхващащо притеснение.
Когато попитах дали мога да го придружа до болницата, те емпатично се съгласиха. Сложиха ни хирургически маски, дадоха ни ръкавици и потеглихме към, както се оказа, Пирогов. Там ни настаниха във временната постройка и малко по-късно дойде друг лекар, който беше прочел принтираното описание как са се развили симптомите, както и изследванията, и ни увери, че бъбрекът му функционира добре. Взе му кръв два пъти и каза, че след малко ще дойде санитар, който да го заведе за рентгенова снимка – нещо, което очаквах да отнеме много дълго, а всъщност отне по-малко от 5 минути. След това лекарят се върна и каза, че според новата снимка „има динамизъм“ в състоянието на дробовете – което все още считам за евфемизъм за „нещата са се влошили много“ – и ще бъде по-добре за него да бъде приет в болница, както вероятно сме очаквали. Каза ми и че екипът на спешна помощ му е предал за желанието ми да го придружа, но в отделението за Ковид-19 това няма да бъде възможно.
Свикнала съм лекари никак да не комуникират какво се случва, и бях ужасно благодарна на този лекар, който си направи труда сред всичките си натоварващи задължения да дойде до нашата временна постройка само за да ни каже какво показва новата рентгенова снимка и че баща ми ще бъде приет в отделението. Заради защитния костюм все още не знам как изглежда (по-късно ще прочета за медицинските работници, които закачат свои снимки върху обгръщащите целите им тела и лица костюми, за да може този човешки образ да успокоява болните, които третират), камо ли как се казва, но съм безкрайно благодарна за отношението както на него, така и на екипа на Спешна помощ. Беше от типа успокояващо човешко отношение, за което знам, че медицински лица често нямат време, камо ли в разгара на пандемия, затворени в горещите, неудобни защитни костюми.
След няколко часа чакане на документите за прием дойде друг лекар, който потвърди, че баща ми ще бъде приет в отделението, и ме попита за моето име, телефон и адрес, на който ще се карантинирам за следващите 14 дни. Дадох му ги с готовност, мислейки, че ги събира, за да бъда информирана за състоянието на баща ми, а той каза, че тези данни отиват в полицията, която да ме проследява. По-късно ще се чудя дали по-смразяващото е това, че данните ми може би вече са в някакъв регистър, или че няма значение дали са в регистър, защото полицията така и така вече има незабавен достъп до трафичните данни на всички граждани на страната без съдебно разрешение.
След малко дойдоха и санитарите в защитни костюми, които да докарат баща ми до отделението. Един от тях пръскаше зад него с разтвор от резервоар на гърба си. Качиха го на количката и започнаха да го бутат към вътрешността на комплекса на Пирогов, а аз се прибрах вкъщи.
През следващите няколко дена ще разберем по телефона от баща ми, че вътрешната организация на отделенията за Ковид-19 е в процес на трансформация, и че редовно го местят в различни стаи и понякога различни сгради. През по-голямата част от деня му правеха вливания – антибиотици, парацетамол, хлорокин. Беше престанал да вдига висока температура още на втория ден, и някъде тогава беше първият път от 16 март, в който каза, че е започнал да се чувства малко по-добре. За щастие през цялото време дишаше самостоятелно и се описваше като от по-леките случаи в отделението.
Той все още мисли, че нищо от това не е твърде важно или любопитно, затова и аз пиша този текст, а не той.
През следващата седмица, в която той беше в болницата, вкъщи се опитвахме да не се побъркваме от притеснение, но невинаги ни се получаваше. Аз престанах да чета всякакви новини, защото тези за Ковид-19 бяха навсякъде и бяха твърде страшни, за да мога да си ги причиня. Обадиха ми се от Пирогов, от звено, което не запомних – „епидемиологично проучване“? – за да вземат данните на членовете на домакинството; да ни попитат за местоработата ни; дали сме пътували в чужбина или Банско през последния месец (не), и дали сме имали контакт с хора, завръщащи се от Банско или места като Северна Италия (много далечна верига – имахме един контакт с човек, който е имал контакт с друг човек, завръщащ се от Централна Италия). Не ни попитаха къде сме ходили и до кого сме се доближавали през последните седмици.
Разбрахме, че от РЗИ няма да ни тестват, защото нямаме симптоми, и толкова. Мило приятелско семейство ни пазаруваше храна, която оставяше пред входната ни врата – нямам ни най-малка представа как биха се оправяли хора без нашите привилегии и как би се очаквало от тях да спазват стриктна карантина, ако нямат дом, спестявания и жертвоготовни приятели, които да им носят поне храна и лекарства.
Нещо, за което не се бях замисляла преди тези дни на абсолютна карантина, беше какво да правим с боклука си, който в крайна сметка започнахме да трупаме в чувал на балкона, надявайки се времето да не стане много по-топло.
На 8 април, девет дена след приемането си в болница, татко се прибра вкъщи, докаран от линейка, за домашно лечение на пневмонията, от която ще се възстановява много дълго време. Дишането му вече беше нормално, вместо насечено, плитко и шумно, каквото беше преди да влезе в болница. И вече комуникираше нормално, усмихваше се, шегуваше си – неща, които ми бяха липсвали толкова много през последните три-четири седмици.
Неговата карантина е 14 дена от изписването му, но на останалата част от семейството продължи да бъде 14-те дена от приемането му, което все още не разбирам съвсем. След като нашата изтече, си сложихме маски и си направихме тестове за антитела в близка лаборатория.
За разлика от PCR тестовете, тестовете за антитела не показват дали в момента вирусът присъства в тялото ти, а дали тялото ти вече се е сблъскало с него. Единият вид антитела – IgM – би трябвало да може да бъде засечен седмица след началото на инфекцията и да изчезне две седмици по-късно. Другият вид, IgG, започва да се произвежда две седмици след началото и остава дългосрочно.
И двата вида антитела бяха положителни у мен и у майка ми. И двата вида бяха отрицателни при сестра ми.
Този резултат ни изненада особено силно, предвид че точно сестра ми беше човекът с уж най-коронавирусния симптом за млад човек – загубата на обонянието. Вероятно никога няма да разбера дали онова странно еднодневно настръхване и няколкодневно главоболие е било моето преживяване на коронавирус, или то е било нещо съвсем друго, а аз боледувам от Ковид-19 в точно този момент без абсолютно никакви симптоми. Все още се чудим и дали теориите, които сме чели, за това колко дълго се произвеждат IgM са неточни, или наистина аз и майка ми в момента сме в разгара на инфекцията, без да имаме симптоми. Не знаем и дали сестра ми не е от онези случаи, които се заразяват с коронавирус и не произвеждат антитела, или пък така и някак си е успяла да не се зарази, макар че в този период е живяла в домакинство с трима човека, които в някой момент със сигурност са били заразени. За всеки случай решихме да продължим карантината си с още 14 дена, поради липса на други идеи какво би трябвало да правим в тази ситуация – но ако не си бяхме направили тези тестове по собствено желание, вероятно щяхме да си мислим, че всичко ни е наред и да излизаме (макар и, разбира се, с маски) за пазаруване на храна.
Въпреки това огнище от три случая в едно семейство, не съм чула оперативният щаб да предлага да затворят нашия квартал, да увеличат полицейското присъствие и да разпитват всеки, който се опитва да излезе от него – както направиха с други столични квартали, които биват отцепени като външни на тялото на нацията.

„Как моето семейство преболедува от Ковид-19“ от Анастасиа Илиева източник списание dВЕРСИЯ,

 

Въвеждане на коментар... Коментарите ще се опреснят след 00:00.

Бъдете първият коментирал тази статия.

Кажете нещо тук...
Впишете се с ( Регистрация ? )
или изпратете като гост

Log in or Sign up