Има много аргументи, че пациентът трябва да е в центъра на всяка здравната система. Два от най-важните са:
1. Защото самата система е изградена заради пациента. На лечебните заведения не им трябва здравна система, за да лекуват. Ако, обаче не съществува някаква форма на организирана солидарност, медицинска помощ биха получили само най-богатите.
Възприемайки здравето като ценност, модерните държави са изградили различни модели на здравеопазване и здравно осигуряване, така че да създаде възможност медицинска помощ да могат да получават не само богатите.
2. Пациентът трябва да е в центъра на здравната система, защото той плаща, а в повечето случаи дори е предплатил за медицинската помощ, чрез своите данъци или осигуровки. „Държавата плаща“ е заблуждаваща теза, защото единствените пари, които държавата дава са тези, които е събрала от гражданите. Въпросът дали се плаща на място или, чрез предварително събраните данъци или здравни осигуровки е второстепенен, защото и в двата случая тези, които действително плащат са гражданите.
Ако не сте съгласни с тези аргументи, можете да не четете по-нататък.
Ако приемате, че пациентът трябва да е в центъра на системата, нека видим как може да стане това.
За мнозина, „пациентът в центъра на системата“ е просто лозунг, който поради честото му използване се е превърнал в клише. Много от тези, които го използват, не разбират, че всъщност става дума за друг модел на организация.
Да бъдеш в центъра на система не значи сам да си назначаваш изследвания или да се лекуваш. За да бъде пациентът в центъра на системата, тя трябва да бъде организирана така, че процесите да зависят от неговия избор и предпочитания. Смисълът на принципа, че „парите следват пациента“, е точно в това – заплащането на дейността на лечебните заведения да зависи от избора на пациента. Тогава, в желанието да получи повече приходи и по-висока печалба, лечебното заведение ще се стреми да по-добри качеството и да улесни достъпа до медицинска помощ на пациентите, за да бъде предпочетено от тях пред другите конкуренти. В конкурентната борба някои доставчици ще отпаднат, но ще се появят нови и нови, а системата като цяло ще се развива. Големият печеливш от честната конкуренция между доставчиците е пациентът, защото получава по-достъпна и по-качествена медицинска помощ.
На практика принципът обаче, не се прилага. В първичната извънболнична помощ пациентът има право да избира лекар, но само два пъти в годината. Регулативните стандарти за направленията ограничават възможностите за избор на пациентите, на специалист и на лаборатория. Подобен е ефектът и на лимитите за болниците, а една от последиците на свръхрегулацията на пазара на лекарства е стесняване на възможностите за избор на медикаменти.
Свободният избор на пациента би бил ефективен инструмент за регулация, само ако е информиран и осмислен. Повечето пациенти, обаче не разполагат с необходимата „пазарна информация“ за такъв избор. Тук те имат нужда от подкрепа и държавата би могла да запълни тази празнина. Какво би могла да направи тя?
На първо място държавата, може да улесни достъпа на пациента до събраната здравна информация - неговите електронни здравни данни. За пациента (а и за контрола на системата, като цяло) е важно не само да вижда своето медицинско досие. Не по-малко важно е да бъде информиран за всяка промяна в него.
На следващо място, държавните институции могат да разработя индикатори за измерване на качеството и безопасността на медицинската помощ, да разработят методология за оценка на удовлетвореността на пациентите от предоставената медицинска помощ. Институциите могат да приложат такива инструменти в практиката, да събират и да анализират получената информация и да я предоставят в достъпен вид на потребителите.
Едновременно със стъпките за подобряване на информираността на пациентите, държавата би могла да премахне и административните пречки пред неговия свободен избор. Тя може да премахне лимитите на болниците, регулативните стандарти в извънболничната помощ и да не изисква обвързаност на пациента с конкретен общопрактикуващ лекар. Може да промени ценообразуването и реимбурсирането на лекарствата, предписването и отпускането им, за да увеличи предлагането и осигури повече възможности за избор.
Това са изпълними задачи в кратки срокове и здравната администрацията има капацитета да ги реализира.
Вече са извършени някои структурни промени, за да се улесни такава промяната. Създаването на дирекция за правата на пациентите в Министерството на здравеопазването е знак, че здравните власти са готови да погледнат системата на здравеопазването през очите на потребителите, а не само на доставчиците.
Само преди дни здравният министър издаде заповед за сформиране на Обществения съвет по правата на пациентите. Самият Обществен съвет е създаден със закон още през 2012 година, но на практика до сега не е функционирал.
Законът задължава Общественият съвет да изготвя ежегоден доклад по въпросите на правата на пациента. Такъв доклад би могъл да систематизира необходимата конкретна информация да очертае рамките на нова здравна политика, насочена в посоката, описана по-горе.
Държавата би могла да промени фокуса на своите контролни органи, насочвайки го към качеството и безопасността на пациентите. Може да организира информационни кампании и обучение, както на представители на пациентски организации, така и на различните медицински общности.
Промяната на политиката в описаната посока не е трудна и едва ли някой би се противопоставил на аргументирано срещу нея. Наличието на потребност и знание как да се извърши, както и създадените административни структури, обаче не гарантират автматично успеха. Дирекцията на пациентите в МЗ може никога да не заработи ефективно, а общественият съвет по правата на пациентите да стане поредния бюрократичен орган, имитиращ обществено полезна дейност. Успехът ще зависи най-вече от хората в Министерството на здравеопазването и в Обществения съвет по правата на пациентите, защото и най-добрите намерения ще се провалят, ако хората не са готови да ги приемат и осъществят.
Д-р Стойчо Кацаров
