Петък, Август 19, 2022
Follow Us

Проблемът: Трябва ли задължително в закона да има текст, който да формулира задължение на пациента да съобщи на лекаря точно и вярно симптомите на своето страдание и редно ли е в закона да се предвиди административно наказание - глоба, когато „пациентите не успеят да се впишат в общия процес на поставяне на правилната диагноза."?
За първи път проблемът официално се формулира пред БНР от доц. д-р Антон Тонев, депутат от ПП, председател на здравната комисия в Народното събрание. Той е изкристализирал в разговори между лекари – депутати и инициативата за въвеждане на законови текстове е на д-р Симидчиев от ПП „Демократична България“.

Но очевидно нуждата той да бъде решен се поражда в недрата на взаимоотношенията лекар – пациент и особено в условията на извънредност и спешност, когато болният и медицинският специалист се намират в необичайни обстоятелства – рисков здравен статус и оказване на помощ извън лечебното заведение. За да може лекарят да се ориентира в установяване на точната диагноза, на първо място той разчита на информацията, която ще му предостави страдащото лице и ако последното предостави неверни и непълни сведения за болките и страданията си, за тяхната продължителност, ако той създаде неверни представи у лекаря, скрие за минали заболявания, възниква опасността от неадекватно диагностициране и лечение.
"Понякога са възможни подвеждания, понякога пациентът иска да ни подведе в посока, която предварително си е съставил“, посочва доц. д-р Тонев според публикацията. Вече в качеството си на депутат, той обмисля законодателни мерки в тази насока. В парламента е обсъждана възможността със законов текст да бъде посочено какви са точно правата и задълженията на пациенти, които търсят медицинска помощ, особено в случаите на спешност", аргументира се Тонев във връзка с предложението за подобно законодателно изменение, направено от д-р Александър Симидчиев от ДБ.
По думите му в някои моменти лекарят е изправен пред предизвикателството "да разплете всеки отделен случай и да вземе най-правилните решения". Според Тонев "малките отклонения" в обясненията на пациента не създават проблеми и лекарите са подготвени за тях, но се визират "случаите, когато някой преднамерено, с конкретна цел иска да заведе разговора в друга посока".



От юридическа гледна точка тук се поставя въпросът, трябва ли да се формулира изрично задължение на пациента да съобщава истината и да не затаява истина относно своето здравословно състояние и какви следва да бъдат правните последици от нарушението на това задължение.
Задълженията на пациента са формулирани в чл. 94 от Закона за здравето. Това, че в количествено отношение правата на пациента са повече, отколкото са неговите задължения и че на правата на пациента са посветени по-голям брой правни норми и по-детайлна регламентация, отколкото на задълженията, не е проблем. Поначало не на всяко право съответства задължение и такова изискване в правната теория няма. Освен това в чл. 94 на първо място е поставено задължението на пациента да се грижи за собственото си здраве. Това е задължение на всеки човек към самия себе си. Държавата не може да обезпечи принудителното му изпълнение. Човек има право на лична неприкосновеност и той сам разполага със своя живот и здраве. Не може да се предяви иск за осъждане на гражданина да посети лекар и да се лекува, освен в случаите на принудително лечение, случаи, които са изрично уредени в Закона за здравето. Както няма осъдителeн иск за обезпечаване изпълнението на задължението за полагане на грижи за здравето си, така няма и санкция за неизпълнението на това задължение. От правна гледна точка държавата не може да наложи глоба на гражданин, който отказва да посети лекар или който е объркан в своите мисли и неправилно оценява своето състояние, поради което дава грешна информация на лекаря, особено при спешни състояния. Задълженията, формулирани в т. 1 и т. 3 от чл. 94 от Закона за здравето, а именно че пациентът е длъжен да се грижи за собственото здраве и че е длъжен да съдейства на изпълнителите на медицинска помощ при осъществяване на дейностите, свързани с подобряване и възстановяване на здравето му, не са същински, пълноценни правни задължения, защото не са скрепени с държавна принуда и тяхното неспазване не води до налагане на санкция. Те имат по-слаба правна сила, биха могли да се квалифицират като инсуфициентни правни задължения и в немската правна литература се определят не като същински задължения, а за тях е измислен специален термин Obliegenheiten, който засега не е преводим на български.
Ситуацията на конфликт пациент – лекар в разглеждания аспект е много деликатна. От една страна пациентът може да не е адекватен и да не съдейства на лекаря със своите объркани обяснения, а от друга страна, без точна и пълна информация лекарят не може да определи правилната диагноза. Освен това се налага да се прави диференциация на съзнателно, умишлено погрешно обявяване на симптоми с цел получаване на някакъв документ или облага (напр. болничен лист за 3 дена) от несъзнателното обявяване на данни, за които пациентът си мисли, че са верни, но това не е така, защото са резултат от неговата неточна субективна преценка. Смятам, че пациентът няма правно задължение да обявява точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за поставянето на правилната диагноза. Но ако той е обявил неточно или е премълчал обстоятелство, при наличието на което лекарят не би предприел съответното лечение, ако знаеше за него, и ако се е стигнало до смърт или телесно увржедане, до влошаване на здравето на пациента, лекарят не би следвало да носи каквато и да било правна отговорност. Следователно, умишленото неспазване на поведението на пациента да бъде добросъвестен спрямо лекаря и да не го въвежда в заблуждение ще се санкционира с невъзможността при неблагоприятен изход от неговото заболяване той да търси възмездие и да обвинява лекаря, както и до невъзможността да получи парично обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Неучастието на пациента в лечебния процес, неоказването на съдействие на лекаря бързо и правилно да стигне до диагнозата, се санкционира с лишаването му от право на обезщетение или намаляване на обезщетението на основание чл. 83, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Особено ако пациентът не представи на лекаря изследвания или медицински епикризи за минали заболявания, които са документирани по надлежния начин и са от съществено значение за оказваната му медицинска помощ.
Затова на формулирания в началото на изложението въпрос би могло да се отговори, че и сега, действащото ни законoдателство дава отговор на него и не се налага нова правна уредба. Не следва да се предвижда административно наказание за неизпълнение на задължението на пациента да се отнася с дължимата грижа и отговорност към собственото си здраве и да съдейства на лекаря в лечебния процес. Отказът му да съдейства на лекаря води до настъпване на негативни последици в личната му сфера, за които той самият си е отговорен и виновен.

Проф. д-р Поля Голева


АБОНАМЕНТ ЗА НАШИЯ СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН


 

Спазват ли се правата на здравно осигурените в черноморските ни курорти?

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Добавете коментар

Изпратете

Log in or Sign up