Четвъртък, Май 23, 2019

prof.Petyr MarinovПроф. д-р Петър Маринов, дм, дмн е специалист по психиатрия и съдебна психиатрия. Председател на Асоциацията на експертите по психично здраве, бивш председател на Българската психиатрична асоциация, член на Колегиум частна психиатрия, член на Европейската психиатрична асоциация.

Днес разговаряме с него по темата за състоянието на психиатричната помощ у нас и идеята, лансирана в публичното пространство за създаването на нова структура към Министерски съвет, която да отговаря за провеждането на националната политика в областта на психичното здраве.

Проф. Маринов, за пореден път медиите изнесоха драстични факти за състоянието на психиатричните болници у нас. Имате ли обяснение, защо този проблем стои с такава острота вече дълги години и не получава решение?

Драстичните факти, които споменавате са налични и дават основание не само за размисъл. Те изискват по-дълбок анализ

на ситуацията, анализ на службите, които обслужват болните и следващи разумни стъпки за решаването на най-належащите проблеми. Ако трябва да коментирам тези неотложни действия, те са еквивалент на пожарната команда при възникнал пожар. Това, обаче, е крайно недостатъчно за решаване на проблемите.

Днес в България медицината търпи бурно развитие. Изключително много се залага на високите технологии. Те са много скъпи. От друга страна психиатрията винаги е била поставяна в задния двор на медицината, тъй като се смята, че тя не връща болните в социума и работната среда. Това схващане е дълбоко невярно.

Голямата част от болните се възстановяват в значителна степен и се връщат на работа след успешно лечение. Трайно инвалидизираните не са повече, а дори са по-малко от тези в други специалности като например неврология, травматология или онкология. 

Проблемът е, че един трайно инвалидизиран пациент ангажира обществен ресурс на поне двама работоспособни, които му помагат всекидневно да се справя със своите задачи. Така, финансирането в психиатрията може да освободи значителен социален и финансов ресурс на т.нар. непреки разходи за боледуване.

Относителният дял от средствата за психиатрия у нас е твърде малък спрямо средствата отделяни за здравни потребности в цялост. За нашата страна той е по-нисък от 1 %. Тези факти бяха отчетени в доклада на Европейската психиатрична асоциация и препоръките на експертите бяха той да се повиши до 10 %. Това явно няма да стане лесно и еднократно, но повишаването трябва да започне сега. Слабото финансиране води до криза в здравните заведения, невъзможност да се оптимизират заплатите на персонала и отлив на медицинските специалисти от професията. Тази деструкция е достигнала дълбоки нива.

Радостното в последните развития е виждането на министър Кирил Ананиев, който търси решения на острите проблеми. Въпреки всичко стационарната или болнична психиатрична помощ е единствената функционираща система на психиатричното здравеопазване и тя трябва да се поддържа в съответствие с европейските норми и правила.

Естествено, болничната психиатрична помощ е част от психиатричната помощ като цяло. Случи ли се реално реформа в тази сфера през последните години?

Болничната психиатрична помощ се осъществява в две основни структури. Едната включва държавните психиатрични болници, а другата центровете за психично здраве. Малка част от стационарната помощ се осъществява в отделенията към многопрофилните болници. За съжаление под реформа немалка част от предишните администрации разбираха съкращаване на легла. Това доведе до критичен минимум на легловата база в страната. Не се положиха никакви усилия за развиване на специфичните стационарни структури.

Сред тях особено място заемат отделенията по детска и съдебна психиатрия. Въпреки че в концепциите на всички управления детското здравеопазване се декларира като приоритет, днес детски психиатрични отделения има в три населени места у нас.

Положението със съдебната психиария е още по-лошо, въпреки че тя се ангажира с най-опасните и интердисциплинарни казуси, които заемат междинно място между психиатрията и правото. До момента специалността съдебна психиатрия е в пълен застой и регрес, което налага обсъждане на специфични спешни мерки за нейното оцеляване.

Особен проблем е разликата в моделите на финансиране в различните болнични структури. Така, в държавните болници финансирането е на принципа на „исторически” бюджет, който е отживелица от минали етапи в развитието. Центровете за психично здраве, които са общински структури, както и отделенията към многопрофилните болници се финансират по модела на „преминал болен”. Той също има недостатъци, но е много по-съвременен и адекватен.

Не на последно място амбулаторните психиатри се финансират по методика на НЗОК, което автоматично изключва от услугите неосигурените, но трайно увредени болни.

Огромен проблем, който нееднократно съм поставял е фактът, че у нас всички стационарни заведения са ангажирани с „активно лечение”. Активното лечение е важен, но недостатъчен елемент в обслужването на болните. Немалка част от тежкоболните имат изключително драматични социални проблеми.

Те са отпаднали от социалната интеграция и връщането им в социума е практически невъзможно. Визирам болните, които са загубили своите жилища, нямат близки и оцеляването им е въпрос на три неща: лечение, подслон и храна. Тези хора са напълно непригодни за посещаване на дневен център или психосоциални програми в общността. Изписването им от болница ги праща на улицата, където клошарският модел на съществуване е единствен избор.

Предвид тези факти, необходимостта от болници за долекуване стои актуално на дневен ред. Най-тежко болните се нуждаят от доживотно лечение и спирането на медикаментите крие големи рискове за самите тях или за други хора.

Друг важен въпрос е обслужването на спешните пациенти. Те изискват значително по-голям ресурс, който качествено се различава от този за обичайните психичноболни. У нас опитите за изграждане на спешни психиатрични звена са резултат само и единствено на ентусиазма на някои ръководители на лечебни заведения, но все още няма ясна регулация за този модел на обслужване.

Овладяването на тежка, деструктивна агресия, възбуда и/или активно самоубийствено поведение изискват съвместни усилия на екип от обучени специалисти, който включва минимум 5 човека. Освен това, пространството за овладяване трябва да е достатъчно, за да не се застраши сигурността на болния и персонала.

Как може да бъде обяснен факта, че диалог между здравното и социалното министерство или липсва, или не води до резултат по отношение на интегрираните медико-социални грижи, от каквито се нуждаят повечето пациенти с психиатрична диагноза?

Диалогът между тези две министерства е особено важен за развитие на някои актуални нови форми на обслужване, сред които дневните центрове, защитените жилища и психосоциалните рехабилитационни програми заемат централно място.

Дълбоко погрешно е, обаче, да се приеме, че тези нови форми могат да заместят или изместят стационарната помощ, което се предлага от някои специалисти.

Когато говорим за диалог, задъжително трябва да споменем и още две министерства, които имат пряко отношение към обслужването на психичноболните. Това са Министерството на правосъдието и Министерството на вътрешните работи. Те имат пряко отношение към обслужването на най-високорисковите пациенти и абдикирането им от междуведомственото сътрудничество би довело до недобри резултати.

Не е тайна, че психиатрите у нас не достигат и че броят им продължава да намалява. Има ли според Вас индикации, че здравното министерство не осъзнава остротата на проблема с дефицита на специалисти в тази област като цяло и по-конкретно - в детската и в съдебната психиатрия?

Последните изяви на министър Ананиев дават известна надежда за диалог. Той обаче трябва да обхване по-широк кръг професионалисти, посветени на психиатричното обслужване в страната. Опасенията, които възникват са от приемането на временни или палиативни мерки, които да доведат до минимални резултати. Редовните контакти между МЗ, МТСП, МВР и МП са задължителни, но експертното мнение на професионалисти от различни служби би допринесло за по-висока ефективност на предприетите действия.

Относно броят на психиатрите бих искал да цитирам резултатите от една анкета сред българските психиатри, които работят в страни от ЕС. На въпроса при какви условия биха се върнали да работят в родината те отговарят еднозначно. Заплата от 4000 лв. Разбира се, това е известен компромис с техните доходи в страните, в които работят, но е тема за размисъл на управляващите.

Имате ли оптимизъм, че създаването на специализирана структура към Министерски съвет и изработването на план за действие, каквато идея лансира националният консултант проф. Дроздстой Стоянов, биха довели до промяна в общата картина на психиатричната помощ у нас?

Както споменах и по-горе, концепцията за междуведомствено сътрудничество е актуална, но тя не може да се стесни до колаборация само на две министерства. За съжаление, се наблюдава известна тенденция за опростяване на проблемите, която не може да доведе до реални резултати, ако не включва всички ведомства, които имат отношение към психичното здраве.

Към изброените МЗ, МТСП, МВР и МП, особено по отношение на детското психично здраве, е необходимо да се ангажира и Агенцията за закрила на детето. Неправителствените организации, особено тези на пациентите, както и правозащитните организации, също могат да дадат своя принос за процеса на реформа. Все още имам усещането, че самата дума „реформа” има различно значение за различните професионални общности, което трябва да се изглади в един ясен и прозрачен диалог.

В този смисъл самоцелното изграждане на една структура, без ясен мандат, срокове, представителност и легитимност, след широко обсъждане на различни аспекти на психичноздравните професионалисти относно потребностите не би било полезно, а дори може да нанесе непоправими поражения на системата.

Интервюто взе: Невена |Попова 

Въвеждане на коментар... Коментарите ще се опреснят след 00:00.

Бъдете първият коментирал тази статия.

Кажете нещо тук...
Впишете се с ( Регистрация ? )
или изпратете като гост

Log in or Sign up