Петък, Май 27, 2022
Follow Us

От древни времена медицината е най-важната, най-трудната и отговорна професия. Медицина се учи най-продължително време. В сравнение с другите специалности, в медицинските факултети се влиза най-трудно, конкуренцията е най-голяма, държат се изпити, няколко кандидати се борят за едно място и се влиза с висок бал.

През последните 20 години животът нa медиците още повече се усложни. Към обемната медицинскa наука, която все повече се развива като знания и умения, се присъедини и правото. Медицинската дейност, организацията й, здравеопазването станаха обект на широкомащабна правна инвазия. Правото се вклини в медицината и внесе своите субективистични нагласи. Медицинската дейност се превърна в строго и детайлно регламентирана професия. На основата на многобройните закони и подзаконови нормативни актове се обособи медицинско право и в правната действителност започнаха да функционират голям брой специалисти по медицинско право. Няма да се спирам на развитието и характеристиката на медицинското право, но бих искала да изтъкна няколко аспекта на съвременното, действащото медицинско право в България. На първо място, прави впечатление богатият нормативен материал. По своя обем той заплашва да догони дебелите книги по медицина. Основополагащо значение има Законът за здравето, в сила от 1.1.2005 г. Той е посветен на здравеопазването на гражданите и има за цел да придаде правна обвивка на отношенията, които се пораждат във връзка с опазване на здравето. Тази цел е постигната в 236 на брой членове, следвани от редица допълнителни разпоредби и почти толкова преходни и заключителни разпоредби. Регулирани са отношения между държавни органи от една страна и гражданите и изпълнителите на медицинска помощ, от друга страна, които отношения са по вертикала и имат административен характер. Наред с тях Законът за здравето урежда и отношения между здравни и лечебни заведения и техните пациенти.Правното положение на лечебните заведения се определя от Закона за лечебните заведения от 1999 г. Той обхваща 118 члена (формално), но поради обстоятелството, че  голяма част от членовете са съпътствани от половината букви на азбуката,броят на правните разпоредби е удвоен. Законът за здравното осигуряване от 1998 г. , в редакция от 2006 г., се състои от 111 члена е отново съпроводен от членове с букви и още почти толкова преходни и заключителни разпоредби от други закони. Законът за лекарствените продукти в хуманната медицина от 2007 г., който включва повече от 300 члена,Закон за кръвта, кръводаряването  и кръвопреливането от 2003 г. с 61 члена и немалко преходни разпоредби. Следва да добавим и законите за съсловните организации на лекари, лекари по дентална медицина,  фармацефти и други , както и Закона за трансплантациите на органи, тъкани и клетки от 2003 г. с 46 члена.  Без да имам претенция за точност и изчерпателност, бих посочила, че само законовите източници в областта на медицината са над 10 с общо с над 1000 члена, някои от които с 17 или 20 алинеи. Този огромен нормативен материал прави медицинскоправната уредба една от уредбите с най-многобройна регламентация. Държавата се намесва и урежда предимно с императивни административни норми организацията на здравеопазването, финансирането на лечебните заведения, правния статус на лечебните заведения, правата на пациентите, надзора, който държавата упражнява върху тях, определя правния режим на лекарствените продукти и отделя специално внимание на кръводаряването и кръвопреливането. Цялата тази маса от членове и алинеи обаче е адресирана до държавни органи, здравни заведения, в които основните функции се осъществяват от медицински специалисти. Те трябва да са запознати с многобройните условия, изисквания и ред за реализиране на дейността си. Това е огромна тежест върху медиците, чиято основополагаща дейност би следвало да бъде лечението и профилактиката на болестите на гражданите, а не изучаването и запомнянето на толкова много членове и алинеи.

На второ място, след генералите (законите) в юридическата армия на здравеопазването се нареждат наредбите и правилниците. Те са бойните снаряди на министъра на здравеопазването, които той насочва към една или друга сфера на здравната дейност. Ако се вгледаме в отделните членове на законите, ще установим, че голяма част от тях не изпълняват ролята на пряк регулатор на поведението на медицинските субекти, а предвиждат тази уредба да бъде тепърва създадена от Министъра на здравеопазването. Той трябва да регулира процесите с подзаконови нормативни актове, чиито адресати отново са медицинските специалисти, което налага те да се познават и най-вече прилагат добре от тях. Около 50 са предвидените в Закона за здравето наредби. Отделно от тях МЗ издава за устройството, състава и организацията на  съответните структурни образования правилници. Общият брой на наредбите в здравеопазването възлиза на около 300, включително и тези за утвърждаване на общи медицински стандарти по всяка една от медицинските специалности. От важно значение са наредбите за утвърждаване на медицинските стандарти в отделните специалности, защото от тяхното спазване зависи дали при неблагоприятен резултат от диагностиката и лечението на пациентите лекуващият лекар или лечебното заведение ще носят правна отговорност. До тях се нарежда и Националният рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС за съответния период, чийто обем изобщо не може да се определи като малък. 

На трето място, всеки юрист знае, че големият брой нормативни актове в една сфера неминуемо поражда противоречия и различно тълкуване при тяхното прилагане. Най-напред възникват противоречия между текстовете на законите и на подзаконовите нормативни актове. За незаконосъобразността на наредбите говори и немалкият брой актове на МЗ, отменени от Върховния административен съд. На следващо място съществуват разминавания между съдържанието на правните норми в отделните актове. Тъй като са актове от един и същи ранг и на един и същи орган, медиците се затрудняват с кои правила за поведение да се съобразят – кои да приложат и кои да игнорират.



На четвърто място, един от законите на правната наука гласи, че колкото повече нормативни актове се появяват в дадена област, толкова по-големи пропуски и неуредени отношения има. Казуистичната регламентация не е в състояние да даде отговор на всеки въпрос и затова практикуващият медик не може винаги да намери отговор на конкретния въпрос. Особено тази закономерност е актуална за медицината, която е наука, подлежаща на непрекъснато развитие. Както всяка наука, медицината се развива, а правните норми могат да спъват нейното развитие. Затова правото, което в рамките на разглежданата тема има вторично значение, не трябва да създава пречки на медицината и да отнема нейния творчески въздух. 

На пето място, правото чрез многобройните си санкции за нарушаването и неспазването на нормативните разпоредби, убива творчеството, смелостта на лекаря, неговата иновативна дейност. Страхът от непознаването на условията и реда за възникване на отговорност за лекаря неминуемо води до утвърждаването на дефанзивната медицина. А последната може да бъде понякога пагубна за живота на пациента.

Извод: Струва ми се, че не е нужно, а понякога дори и вредно, изричната правна уредба да навлиза толкова дълбоко в медицинската дейност и да я подчинява на себе си. Не би трябвало да натоварваме медицинските специалисти с декрети и нареждания, а да им осигурим по-голяма свобода за действия, за които ги учи медицинската наука. Иначе рискуваме да превърнем медицината в придатък на медицинското право.



 

Одобрявате ли закриването на дирекцията за правата на пациентите?

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Добавете коментар

Изпратете

Log in or Sign up